Мъртви! (писмо от приятел)

2 10 2013

Следния текст ми го изпрати моят добър приятел Никола Кереков, докторант в БАН, понастоящем на стаж в чужбина. Преди години в Биологическия факултет на СУ се опитахме да правим един нещо като дискусионен клуб в който да се обсъждат идеи и новости в нашата област. Не просъществува поради липса на интерес от страна на студентите-биолози. Честито начало на новата академична година!

Мъртви!

„Знаете ли, днес останах до по-късно на работа четейки една безкрайна статия. В крайна сметка се предадох и си тръгнах около 7:30-8 вечерта. За незапознатите действието се развива в Будапеща, Унгария в университета Етвос Лоран (сигурен съм че не се чете така, да ме прощават познатите завършили така перспективната специалност унгарска филология).

Преминах по вече притъмнелия коридор на научния отдел, в който се подвизавам и се запътих към асансьорите. По пътя видях вперените в мониторите бледи лица на 2мата последни останали хора, които също като мен явно нямаше какво да правят в петък вечер. Леко отегчено натиснах копчето, а преди да се затвори врата на асансьора все пак хвърлих един последен поглед от другата страна – лампите на другите отдели вече бяха загасени. Науката заспиваше… Пътят до долу, обичайно отнемащ няколко секунди използвах, за да се гмурна в собствените си мисли, но това само усили огромната изненада, която ме посрещна като шамар още при отварянето на вратата на партера. Та долу кипеше от живот! Живот и то какъв!

Долу беше пълно с млади хора. Навсякъде! Буквално коридорите преливаха от народ. Но не хаотично като неконтролируема тълпа. Първо си помислих, че има някакво парти по случай откриването на академичната година, но това беше преди 2 седмици! Не, не беше парти! Никъде не се чуваше да дъни музика, нито екзалтирани, но лишени от каквато и да е мисъл красъци на възбудени тинейджъри и туентиейджъри. След първоначалния шок започнах да долавям някакъв pattern. Хората бяха разделени на групички и всяка от тях се занимаваше с различни неща, като цялостно генерирания шум беше изключително нисък за количеството хора. Пред една по-голяма група имаше проектор, а пред него човек показваше нещо с показалка. Тълпата от зрители не помръдваше и гледаше със захлас, като така образуваше непреодолима бариера, през която самия аз не успях да зърна нищо. Само виждах нервното поклащане на показалката.

От другата страна други хора се бяха събрали над някакви маси и майсторяха нещо на групи от по 4-5 човека, а между тях обикаляше друг студент с авторитета на човек, който разбира повече и им помагаше. Не беше точно като упражнение – хората си говориха, шегуваха се, не бяха напрегнати. Заниманията им останаха за мен пълна загадка.

В същото време на широко пространство на етажа в нещо като атриум, разположен в гигантска стъклена пирамида голяма група младежи тренираха някаква хореография без музика. По вида им може да се каже, че тренират вече от доста време. Край тях на специални маси със столчета (които не са част от кафене) бяха насядали хора – някой с книги други с лаптопи/таблети и от там струеше живот.

На пейките покрай всичко това беше пълно със сами или двойки хора, които просто стояха или кротко си приказваха, но не точно приказваха в познатия стил „мижи да те лажем” или „стой да ти помрънкам”. Хората дискутираха нещо и в очите им я имаше тази искра… Тази искра, която трябва да призная, че все по рядко виждам у младежите у нас.

Искам да отбележа още веднъж, че часът е почти 20:00 местно време (21:00 бългрско), а навън е пълен мрак! ПЕТЪК ВЕЧЕР! Докато осмислях случващото се край мен нервно премина група хора с еднакви сини тениски, които активно дискутираха нещо в движение и усилено ръкомахаха. На гърба им беше написано едно и също – името и логото на някаква студентска организация. Слисан все пак реших да се изтегля и се насочих към изхода. Там трафика беше натоварен и хора влизаха и излизаха непрекъснато. Още на излизане забелязах, че в огромния затревен двор между двете сгради на кампуса по фундаментални науки на университета пак се наблюдава неочаквана за този час и ден активност. Група младежи си подхвърляха някакъв предмет, който бих оприличил на гигантско светещо фризби, което беше по-скоро с форма на перка отколкото на класическата чиния. Тук, осъзнах, хората просто се забавляват! И все пак бяха избрали университета си да го направят. Не изпитваха отвращение към него. Не се опитваха да стоят настрана от него. Ами явно го чувстваха толкова близък и толкова свой, че предпочитаха да прекарват дори свободното си време там… а и защо не – там бяха всичките им приятели.

Но неее, пак си правя грандиозни изводи на основата на нищо съществено! „Такива неща не съществуват – това е абсурдно” – казах си наум, ей така, за лично успокоение. Продължвайки посока спирката на трамвая минавам покрай основната сграда на кампуса. Тук също имаше доста хора. Някои си тръгваха, други сега идваха – имаше и циркулация. Вътре бе светло и гостоприемно и хората не се колебаеха да влязат – чувстваха се прекасно, сякаш у дома. Група от 12тина по буйни младежи се снимаха на стълбището докато се бореха помежду си, а доста по-встрани от тях на стативи бяха поставени 3 телескопа, и трите насочени към една и съща позиция в небето. До тях кръжаха много хора с профил на класически nerds, докато заковани на едно място плътно до стативите стояха 2ма,трима човека явно собственици или отговорни за оптичните апарати. Не искаха пари, за да погледнеш отвъд нощното небе – дори напротив. Помагаха и обясняваха на малкото заинтересовани събрали се около тях разни неща. Това не бяха преподаватели! Това бяха младежи на по 20-25 години, но видимо доста запалени любители-астрономи. А над тях, вътре в сградата се виждаха силуетите на разни модели на атоми и кристални решетки очевидно дело на аматьори, които бях част от постоянна изложба. На партера пък имаше хора разположени по разни бюра, които обсъждаха нещо идивидуално с други хора и им помагаха да попълнят някакви бланки.

Една истинска академична атмосфера уважаеми приятели. Такава каквато у нас е напълно непозната! Такава каквато най-вероятно никога няма да имаме!!! Айде, за някои от нас вече е късно… но такава каквато децата ни/ви никога няма да имат. Поне не у нас.

Тук съм само от 3 седмици, и винаги когато си тръгвам, независимо колко късно е все пак студенти има. И се съмнявам заниманията им да продължават до толкова късно. Това на което съм свидетел е нещо друго. Това е изгубената и отдавна забравена у нас вселена на извънучебните занимания. Там където будните и любознателни хора жертват свободното си време доброволно просто заради удоволствието да узнаеш повече, за да осъвършестваш себе си, където намират сродни души и искрено се забавляват. И всичко това на фона на пресните ми спомени за празния и някак тъжен биологически факултет*, който при последните си визити заварвам… в 15:30 ч.., посред академичен семестър!!! Празния и предаден факултет!

Мразя се затова, че не направих снимки, но ще ми простите – просто шокът беше прекалено голям – дори не съобразих, че апарата е у мен. Надявам се ще ми се доверите но дори да се осъмните само ще кажа че това не е единично явление. Другият път вече ще съм готов.

 И после моля ви не ми говорете за традициите на българското образование и прекрасното светло бъдеще изпълнено с просвета, което се е очертало пред нашата ученолюбива нация! Не ми споменавайте годишнината на Софийския университета с престорено полу-соц умиление сякаш става дума за световно събитие! Не ми цитирайте разни ректори и тем подобни свещници с високопарните им планове и прогнози за бъдещето на родното образовние. За това колко сме умни ние българите и как (представяш ли си) университетите и дори студентите (това вече е нагло) у нас били на световно ниво!

 Незнам дали забелязвате… в последно време започна да се говори как редовно медите елегантно измествали акцента към по-скандални и маловажни неща за сметка на именно важните такива, които някак си минават по каналния ред? Е аз ще ви кажа че всъщност всички ние го правим това. Отказваме да видим нещата отвъд и да осъзнаем какви са истинските ни проблеми. Проблема у нашата държава, уважаеми сънародници, не е нито само в корупцията, нито пък е в партиите и политиците ни. Нито в шибаното правителство на Орешарски (с извинение). Проблема е, че младите хора у нас са мъртви! Тъкмо тези млади хора от които зависи просперитета на една държава. Тези които представляват научния, технологичен, интелектуален, икономически (и какъвто друг се сетите) двигател на една държава. Този двигател у нас се е задавил отдавна. Малкото цилиндри, които все пак са преценили, че им се работи, са поработили малко, видели са дървената тояга на неоценеността и са потърсили късмет и уважение в някое по-западно возило. Където като работиш добре често те смазват, но където не ти капват дори капка масло, докато не покажеш, че можеш и искаш да работиш, да твориш! Простете ми за машината аналогия – а инженерите да ме прощават за неточностите, но мисля че всички разбирате защо родното „трабантче” няма никакъв шанс срещу западните „изтребители”. Не ми се иска да отварям темата за упадъка на родното образование – такива теми бол. Това което исках е да ви дам една отправна точка, просто елементарно сравнение.

Младите хора са мъртви! А душата им е свита и набутана в твърда черупка някъде дълбоко там, като в орех. Там където ще е на сигурно и спокойно. Където никой не може да я достигне, дори те самите. А ако ме питате за нашето бъдеще – незнам! Наистина незнам за какво бъдеще можем да си говорим при тези обстоятелства в милата родина. Съжалявам, че завършвам този роман така нихилистично, но фактите са такива. И все пак ми се иска да изтискам от някъде парцала на своята душа и от него да капне една капка отпимизъм – хора, събудете се! Събудете се и бъдете Хора**!

* по лични наблюдения този факултет си мисля даже, че по-скоро е един от по-добрите образователни учреждения у нас. Направо ме е страх да си помисля какво е по другите места.

** който е още буден, но вече му се доспива от отчаяние, да се разкарва навреме от тука му препоръчвам най-искрено. И пак не е задължително да оставате там завинаги. Просто идете, вижте с очите си, почувствайте, пожелайте го пък това ако пожелаете след това да се върнете и да го донесете със себе си ще бъде просто прекрасно! Но тука живот за душите ви няма – „Надежда всяка тука оставете”.

*** за наличните правописни грешки поемам пълната отговорност, но не се извинявам. Всяка една от тях е преднамерено допусната, за да издразни и развали деня на всеки уважаващ себе си grammar nazi. Използваните на места “гнусни” чуждици са като оставени близалки за тролите. „

Никола


Действия

Information

8 responses

3 10 2013
Георги

„Празния и предаден факултет!“ – ще коментирам това, макар да може да се говори надълго и нашироко по доста параграфи от споделеното. Изпразването и предаването се случи точно по времето, когато аз следвах – 1998-2004 г. Трябва да ви кажа, че по-страшно е да наблюдаваш този процес, отколкото да регистрираш в даден момент крайния резултат. Но как се стигна до опустошаването? – По това време се случиха две важни неща – бе променена системата и се раздели бакалавърското и магистърското обучение. Точно по същото време се пенсионираха или по друг начин напуснаха много преподаватели. Наследниците им за съжаление бяха твърде дълго съсредоточени в игрите си на надмощие и влияние и пропуснаха нещо много важно – бе създаден не само вакуум на авторитет, но и липсваше какъвто и да е плам и хъс в очите на току що поемащите руля изследователи – науката за повечето е просто елемент от длъжностната характеристика. Но има и друго – самите те бяха объркани и разсеяни с маловажни и тесногръди цели на фона на промяна на системата. Твърде е възможно по това време, за което говоря да се е наблюдавал последния етап на „прехода“ и причините да са много по-назад, но точно това – липсата на живец безвъзвратно лиши от инициативност дори и малко останалите будни. По този начин, само за 3-4 години, мегапикселите на камерите на телефоните у студентите надминаха с пъти разделителната способност на микроскопите, за електронния в мазето да не говорим. Този, а и някои други факти зариха тотално отзад в двора възможността за някакъв академичен живот. В момента има академично съществуване, пребиваване във времепространствения континуум с лек привкус на страх, че някой може да наруши съня. Призивите за събуждане са много резонни, но отпора ще е голям . Решението, защото да пиша без да си помисля за такова би било неплодотворно, е горе-долу следното: внос на чужди преподаватели… дори не е нужно да са чужденци – достатъчно е това да са българи, живели и работили 10-ина години в чужди академични институции. Там, където това се е случило по силата на някакви случайни обстоятелства се виждат чудесни резултати. Въпроса оттук насетне е в мащаба. И разбира се – в парите.
Мерси за споделеното – някакси е хубаво да прочетеш, че колега не просто е избягал, а опитва да бие камбаната. Дано има кой да чуе.

9 12 2013
Sceptic

Sad story! But meanwhile… http://nws.mx/1dgWNRP

13 12 2013
begem0t

meanwhile, това изследване е свалено от изданието, защото е скапано по всички параграфи, проверявайте си източниците малко по-сериозно моля преди да разпространявате глупости

10 02 2014
Шамарио Димитрон

Мили приятели, искам да ви кажа че доста сериозно сте се заблудили. Незнам как е в този момент, но в периода 2004-2009, съм бил свидетел на картина много близка до горепосочената.
Прясно реставрираният двор на БФ изпълнен със хора – студенти, асистенти, преподаватели.
Идилия. Цъфналите кестени, Райко напича отгоре и всички усмихнати. Групички от хора на всички пейки. Четат, дебатират, замислят поредния трип до някое диво място,( за взимане на проби разбира се) :) По средата на двора шумна група от 20-тина човека играе хек.
От някъде се чува музика. Постоянна циркулация от народ между БФ и УАСГ. Чучулига 2 (хахаха най-безумното име) изпълнена с народ.
Седмици наред по 15-18 часа в денонощието изкарани във факултета.
Ще мине доц. д-р. Радой Иванов, ще се пошегува с колежките, Или
доц. д-р Димитър Кожухаров ще мине да ни смъмри че пак не залягаме над микроскопите да си броим бабалюгите. Накрая пак е станалио 22:00 и шевчето от охраната идва да ни изгони… “ Айде бе, вие дом нямате ли си..? По цял ден висите тука от тъмно до тъмно“
Ето такъв е факултета, който познавам. Така ще го запомня и нека после някой да ми каже че сме мъртви и затворени. Любов и Благодарност към всички колеги, които спомогнаха да преживея най-красивите години от живота ми досега, по този толкова вълшебен и незабравим начин!!! Обичам ви хора.. Давайте да се взимаме в ръце че милата ни родина нас чака.

8 07 2014
bozho

begem0t-чо, пиши нещо :D

16 08 2014
begem0t

:) не ми се занимава вече

20 08 2014
Eneya

Поне от време на време?

15 12 2014
шошорошко

За малкия трабант и „Американската Мечта“
Поемам дъх, включвам на четвърта,
и с трабантче без чистачки обхождам улиците Щатски,
с газ до дупка на педала, меря сили с великана,
страшен джип ме задминава.

Затаявам дъх, очаквам сблъсък, подигравка,
а то какво, усмихнато лице ме поздравява,
от прозореца наднича, върви си редом с мен и се чуди на акъла:
„ей ти, смешнико, харесвам твойта бричка, смях се от сърце на твойта самоделка,
искам да те следвам щото си ми толкоз смешен, но нямам време, на работа отивам,
а за награда аз ти хвърлям туй пакетче пържени картофки, а сега хайде, върви се забавлявай…“

И чух аз мощен рев, джипът великан без да иска ме помете с грамадните си лапи,
обгърна ме в пушилка, врязох се в рова, нещастен, изненадан,
а онзи дори не спря да види, жив ли съм, умрял,
остави ме с пакетчето картофки да събирам рухналото си трабантче.

И аз, с камарите картони върху мен, заседнал и умислен,
опитвам се да разбера дали узна, че съм създаден от хартия,
неговата грубост по рождение му попречи да усети малките неща,
да се пита защо ли тоз човек е тръгнал с картонена кутия, свят да види, океан да прекоси…

В този мир гигантски от хора и машини великани,
где се вре малкото човече, изглеждащо мизерно и като мравчица скроено
на фона на стомана и бетона, разлят везде по улици, мостове,
задминават го грамадните чудовища с усмихнати лица отвътре, ръкомахат му, „забавлявай се добре!“

Въпреки учтивостта, аз не съм добре, а тук това е забранено да се чувстваш зле, просто невъзможно,
дори в затрупани картони, трябва да си лепна някаква усмивка.

Та като съм мравка, поне да съм усмихната щастливка…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s




%d bloggers like this: